... И когато влезеш в Последната стая, най-страшната, стаята, в която има само САМОТА - аз вече няма да съм в нея. Тогава ще осъзнаеш какво се опитах да направя за теб. Искам тогава да бъдеш силна, за да откриеш Ключа за Последната врата. Дано Отвън да е толкова светло, колкото казват.
Сбогом.”
Йордан Серафимов
Елена бягаше по дълъг сив коридор. Коридор без нито един прозорец, без нито една свещ. Стените бяха облепени със сиво кадифе с увиващи се по него черни отровни цветя – цветята на злото. В коридора нямаше светлина, тоест дори и сянката й не я преследваше по него. Всичко тънеше в тайнствен сумрак, който влизаше в дробовете й като лепкава гъста мъгла, задушаваше я, вливаше отрова вместо кръв в сърцето й.
Изведнъж момичето забеляза, че от двете страни на коридора се появиха врати. Тъмнокафяви на цвят, на всяка една от тях имаше по една старовремска месингова брава, покрита с праха на незнайно много години. Едри капки пот се стичаха по лицето на момичето, влизаха в очите й и ги пареха. Отчаяно, то натисна първата брава вдясно и влезе в стаята.
Стаята беше боядисана в някакъв тъмен цвят, но заради многогодишния прах, с който стените бяха покрити, Елена не можеше да определи точно какъв. От прозореца на отсрещната стена се спускаха две тъмночервени плюшени завеси, които не позволяваха да влезе нито лъч светлина. На масичката до прозореца бяха сложени нейни вещи, които тя добре познаваше. Те й бяха подарени от хора, които някога бяха част от нейния живот, но сега бяха потънали в прах и бяха изгубили някогашната си красота. До тях лежаха няколко изсъхнали рози, от чиито стебла на пода капеха капки кръв. Елена погали розите, излезе от стаята и тихо затвори вратата. Изпод прага се промъкна дълга черна сянка, която се приближаваше към момичето. То отново побягна, влезе през следващата врата и я затвори зад себе си. Облегна се на нея със стиснати очи и от ъгълчетата им се стичаше по една сълза.
Едва сега момичето отвори очи. Тази стая би могла успешно да бъде декор на някой трилър за извратен сериен убиец. Стените бяха облепени със снимки, на много от които Елена присъстваше. Снимки до морето, снимки в някое кафене, снимки на усмихнати деца, снимки просто на изгряващото слънце. Нечий болен мозък обаче беше задраскал лицата на хората от снимките, които бяха до нея. Елена пристъпи към стената отсреща, за да ги разгледа по-отблизо, но кракът й стъпи на нещо твърдо и остро и тя се отдръпна. Едва сега забеляза, че подът е покрит с ключове и гвоздеи. Тук имаше по един гвоздей за всяко предателство и по един ключ, изхвърлен от всеки, излязъл през вратата на живота й. И тези хора бяха адски много. Тя преглътна сълзите си и видя, че от връхчетата на показалците й тече кръв. Капките падаха върху бялата й рокля, върху нозете й, върху ключовете и гвоздеите. Излезе на пръсти от стаята и щом затвори вратата след себе си, тя звънна като камбана.
Пое дълбоко дъх, преди да влезе в следващата стая. Тук най-неочаквано завари баща си. Още щом я видя, той тръгна към нея и започна да крещи. По тапетите на стаята плъзнаха пламъци. Той й крещеше и посягаше да я удари, а огънят в стаята се разгаряше, след малко щеше да ги погълне… Цигулките свиреха кресчендо, ръката му се засилваше към нея, фигурата му се очертаваше на фона на бушуващия огън, а…
………………
- Доктор Миленов, жал ми е за момичето. Дайте да направим нещо – обърна се медицинската сестра към лекаря, стоящ от дясната й страна. Двамата бяха на прага на бяла шумоизолирана стая, в центъра на която имаше едно-едничко легло. Момичето, завързано за леглото, се мяташе бясно от едната страна към другата и крещеше. Крясъците й бяха резки, но провлечени, съчетани с хрипове.
- Бийте й още една доза успокоителни – твърдо каза лекарят.
- Но, доктор Миленов, вече получи дневната си доза…
- Искате ли да се успокои или не? И, моля Ви, не забравяйте, че само аз съм лекарят в тази стая.
Сестрата мълчаливо бръкна в джоба си и извади шишенце и спринцовка. Докато изтегляше успокоителните във спринцовката, потрепваше от виковете на момичето. Приближи се към леглото и в удобен момент хвана ръката на лудата, заби иглата във вените й и вкара успокоителните в кръвта й. Момичето за момент се отпусна на леглото.
……….
Елена избяга от стаята и затвори вратата зад гърба си. „Стига – каза си тя – стига толкова с теб”. Прокара пръсти през косата си и един цял кичур остана в ръката й. Направи го отново и пак имаше заплетен кичур коса между пръстите й. Въздъхна и влезе в следващата стая.
От момента, в който кракът й стъпи вътре, Елена започна да пропада в някаква дълбокa черна пропаст. Тя летеше надолу и все надолу, падаше, вероятно нямаше да оцелее, ако изобщо срещнеше дъното. За нейно учудване обаче, оцеля. Щом се изправи и стъпи на краката си, усети как нещо студено и някак влажно се увива нагоре по крака й. Очите й свикнаха с тъмнината и видя стотици змии, които се насочваха към нея. Езиците им прорязваха въздуха, а очите им светеха със зловещ блясък. Змиите бяха различни, тънки и дебели, светлокафяви, жълти и тревистозелени, всякакви видове от пепелянка до анаконда, но всички се плъзгаха към момичето. Елена нямаше къде да бяга този път. Малко по малко първите достигаха краката й, плъзгаха се нагоре по прасците и бедрата й, увиваха се около талията, гърдите и врата й. Елена не смееше да трепне, защото усещаше колко отрова се движи нагоре по нея. Змиите се вплитаха в косата й, запушиха устата й, затвориха очите… Когато момичето беше увито отвсякъде от ужасните студенокръвни, те изведнъж избухнаха. Всички змии в стаята като че ли се пукнаха и обляха всичко в отвратителна черна слуз, включително и Елена. Щом змиите изчезнаха, тя видя вратата на другия край на стаята. Излезе разтреперана и в коридора забеляза как кожата на ръцете й е станала суха и напукана. Белеше се досущ като люспите на змиите.
Елена нито за момент не се замисли дали да продължи да влиза в стаите. Напротив, преживяното я направи по-решителна и със смела крачка тя натисна следващата месингова брава и влезе. Стаята беше боядисана в лилаво, а на четирите стени висеше по един грамаден портрет. Два от портретите бяха на мъже, а два – на жени, и в тях Елена разпозна покойните си баби и дядовци. Всяка рамка беше обрамчена с траурен креп и хората от портретите сякаш я следяха. До едната от стените имаше малка масичка, върху която стоеше стар грамофон. Неочаквано полуизтритата плоча тръгна, като че ли пусната от невидима ръка. „Besame, besame mucho… Como si fuera esta noche la ultima vez. Besame, besame mucho… Que tengo miedo perderte, perderte despues.” – пееше провлачено нечий мъжки глас и тя като че ли виждаше влюбените двойки, танцуващи по време на Втората световна война в огромна зала. Една от тях, разбира се, бяха баба й и дядо й. Елена почувства как долната й челюст трепери, но преглътна сълзите си и излезе от стаята. Усети вкус на кръв в устата си и разбра, че е прехапала езика си до кръв. Сега той беше изтръпнал и не можеше да се движи. „Малко остана – мислеше си Елена. – Скоро, скоро свършваме”.
На следващата, предпоследна врата, висеше голям дървен черен кръст. Момичето усети как този кръст я вика, как се уголемява и сякаш се приближава към нея. След секунда тя се видя прикована на този кръст, разпната като Христос. В средата на дланите й и в нозете й се забиха пирони, и тя завика без глас. Никой нищо нямаше да чуе, а и на никого нищо не би могла да каже, но тя викаше. На челото й се появи венец, направен от тръни, и към очите й се застичаха струйки кръв. Тази кръв не бе червена, както обикновено, а черна на цвят и сякаш изгаряше кожата на лицето й. Елена усещаше агоналните мъки, нямаше сили дори да се бори, хайде, нямаше ли да умре най-накрая… Кръстът падна от стената. Елена се озова отново в сивия коридор. Тя вече нямаше сили да ходи, едвам се крепеше , но не се поколеба да отвори и следващата врата. Там я чакаше момчето, което обичаше. Тя се затича и го гушна, а той я целуна, притискайки я до себе си той й каза „ Никога няма да те оставя и ще съм винаги до теб. Не се притеснявай , мила, страданията ти свършиха.”. Тогава тя му каза ,че го обича, а той както я прегръщаше й заби една кама в гърба. Елена изнемощяла се отпусна в ръцете му, гледайки го право в очите. А той й каза „Не те обичам, никога не съм те обичал. А сега се махай”. Той я хвърли през една голяма дупка , която беше посредата на стаята. Елена летеше все по-надолу в черната бездна, дочувайки неговия смях. По едно време се преземи, а ударът беше много болезнен. Тя се опита да се изправи, но не можеше да запази равновесие и падна на пода. Изведнъж пред очите й падна бяла пелена, тя не виждаше коридора, тя не виждаше нищо…
……..
След дозата успокоителни момичето на леглото бе спряло да крещи. Сега само мяташе главата си от една страна на друга, а чертите на хубавото й лице се сгърчваха в болезнени гримаси. Възглавницата вече бе мокра от сълзите й, а от носа й се стичаха две струйки кръв.
- Типичен пост травматичен стрес – каза вещо доктор Миленов. – Сигурно в момента сънува катастрофата.
- Но докторе, защо успокоителните не й помагат да заспи спокойно, както на другите луди?
- Защото тя не е просто луда. Обичайната доза успокоителни не е достатъчна за нея, и Вие го знаете. Трябва да й бием още една.
- Доктор Миленов, знаете рисковете…
- Необходимо ли е да Ви напомням, че мога да подпиша заповед за уволнението Ви във всеки един момент? – попита с неприятна нотка в гласа лекарят и продължи, повишавайки тон. – Ако ме смятате за некомпетентен, знаете къде да се оплачете. А сега, моля, бийте й още една доза и нека всички се успокоим най-накрая.
Въпреки сериозните си съмнения, сестрата би още една доза успокоителни във вените на момичето. Главата й се отпусна върху възглавницата и дори клепките й спряха да потрепват.
- Виждате ли? – каза доктор Миленов. – Точно от това е имала нужда, горката.
…..
Елена вече не можеше да вижда и затова пипнешком отиде до вратата към Последната стая. Не ме питайте как разбра коя точно от всички е тя, просто усети коя трябва да бъде. Отвори вратата и се озова в Последната стая. Тук нямаше нищо. Нямаше стени. Нямаше прозорец. Нямаше я дори вратата, през която беше влязла. Тук я имаше само самотата. Елена седна в нищото и обгърна коленете си с ръце. Нечии невидими ръце свиреха на невидимо пиано съвсем тихо. Свиреха Лунната соната. „Това сигурно е моята лебедова песен – помисли си Елена и се засмя. – Лебедовата песен на черната мъка”.
Наистина бяха предозирали успокоителните. Момичето на леглото не само не помръдваше, ами не дишаше. Пулс също липсваше. Колкото и да се опитваха, доктор Миленов и сестрата не успяха да я съживят. Осъдиха и двамата за непредумишлено убийство, но никой не разбра какво в действителност я беше убило.
