Постинг
21.03.2013 04:40 -
Обичам те!
Сподавено от болка е сърцето ми. Толкова е трудно да напиша какво чувствам, а още по-трудно да го кажа.... Но трябва да призная – Обичам те, толкова много, толкова болезнено и безнадеждно. Някои си мислят, че не полагам усилие да се преборя, но никой не знае как аз ден и нощ се боря със себе си заради тези чувства, никой не знае как душата ми се разкъсва отвътре. Но трябва да се примиря, че съм безсилна да превъзмогна тези свои чувства. Постоянно си в мислите ми, постоянно се питам как си сега и съжалявам, че със своите действия допуснах да те изгубя. Помня всеки детайл, всяка дума, всеки един жест и постоянно анализирам къде сгреших, как си се чувствал, дали и ти си чувствал към мен, това което аз чувствам към теб. Дали някога си копнял да съм до теб, когато си сам, дали си се измъчвал от мисли какво правя сега, дали си ме желал до полуда, дали те е боляло заради мен? Дали си бил и ти така объркан отчаян като мен? Дали означавам нещо за теб или в действителност съм те разочаровала до такава степен, че сега изпитваш само отвращение към мен? Толкова ми липсваш, понякога ми се иска просто да ми напишеш нещо каквото и да е, да чуя гласа ти, да видя очите ти.... само за миг пак би ми било достатъчно да бъда щастлива. Помня, че само присъствието ти ме караше да потръпвам, да се чувствам щастлива. О как искам да си до мен, как искам да мога, да ти помогна, да те утешавам....О как бих искала да видя твоята усмивка, онази чиста невинна усмивка... О, колко красива бе, как се чувствах прекрасно докоснала се до тази невинна чиста душа....А как обичам само да галя косите ти или пък те да докосват лицето ми, да усещам аромата им. Знаеш ли последната пролет е онази, която прекарах с теб. Тогава дори да беше далече от мен аз знаех, че в мислите си ти си до мен. А когато вървяхме заедно...Помниш ли? Бе толкова красиво. Помниш ли как не искаше да ме пускаш.... Ох, как искам да не бях те пуснала тогава. За последен път тогава чувствах пролетта, радвах се на цветята, за последен път се почувствах жива, преди да умра..Да , сега уж живея, а не се чувствам жива. Чувствам как от ден на ден силите ми отслабват, губя енергия, желание за каквото и да е, чувствам се зле... Някак си чувствам, че времето сякаш е спряло тогава, в онзи миг...Мина толкова време от тогава, а аз сякаш не съм живяла, сякаш е някакъв сън....Виждам как хората живеят, а аз съм мъртва. Защото само за мъртвите времето е спряло и няма бъдеще. Вече не ме интересува, дали ще постигна нещо в живота си и какво ще стане с мен...Чувствам се така сякаш нищо и никой освен теб и твоята любов не може да ме направи щастлива...Но знам, че не мога да ти кажа тези неща, защото няма да има полза....Знам, че вече нищо не мога да очаквам от теб. Трябва да се примиря. Ах, как искам само да те прегърна....Да, желая .. желая, ...да те целуна или да се любим, но това сега е грях, дори да го кажа... Но поне да те прегърна и да те видя...Но не. трябва да се примиря... Обаче за теб мисля всеки ден, рисувам те, и те сънувам, а когато съм с друг и затворя очи си представям си теб....
Обичам те, обичам те....Винаги съм те обичала.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 14
Архив
